ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ТАНЯ ИВАНОВА

Красимира Кацарска

Познавам 6 от книгите на Таня Иванова, но мога да кажа, че всъщност не е толкова трудно да се влезе в нейния свят. Тя като че ли пише едно и също произведение, като сменя имената на персонажите. В основата на нейната проза („Срещи с Лудия“, „Изневерявай“ и „Истинска любов на шега“, написана в съавторство със Славян Йоргагиев) вътрешният монолог е силен и въздействащ. Той кара читателя да надникне зад сексуалните фантазии на героинята (независимо от това дали се нарича Симона; Дорийн, Линда или Маргарита; Джулия или Луси) и да си изгради образа на човека, с когото тя би се чувствала удовлетворена напълно. Вероятно това не е единствената линия, по която жената би могла да бъде опозната и припозната. Но е видима и постижима. Защото зад всяко неудовлетворение стои следващият въпрос, чакащ отговор.

На границата между реалността и съня, между болничната стая и реалното пространство на нежелания дом, между четирите стени и простора на морето героинята на Таня Иванова търси себе си. И не е случайно, че тя твърди в „Срещи с Лудия“: „В един противоречащ си свят трябва да се научиш да се движиш между противоречията, без да изгубиш равновесие.“

Основният въпрос, пред който се изправя всекичасно героинята на Таня Иванова, е: „Коя съм аз?“ В него са събрани очакванията и надеждите на една ранима личност, стараеща се да изглежда силна дори тогава, когато видимо губи битката за надмощие над тялото за сметка на духа. Затова в миговете на равносметка си дава отговор на незададените гласно въпроси: „Сълзите не удавят болката, а удължават страданието и го правят още по-мъчително.“ И много скоро израстващото сред света на възрастните момиче трябва да разбере, че: „Душите, които се търсят във времето, се срещат в пространството.“

Проблемите, поставени в „Срещи с Лудия“, са колкото житейски, толкова и екзистенциални по измеренията си. Другото Аз винаги желае да бъде опознато чрез огледалния образ, видян у другия (мотивът за огледалото е средищен при натурализма – от Мопасан насам). Щастието не е просто изживяване, а множество натрупани през времето мигове (запечатани не само в снимките, а в сърцето). По интересен начин се среща мотивът за детските сълзи и за бягството от себе си – напълно неосъществимо тогава, когато пътищата сами се затварят зад човека, готов да продаде и душата си в името на един мираж за щастие.

Библейският мотив за греха и изкуплението се руши непрекъснато от мисълта за вътрешната потребност да се живее не според правилата на общността, а по волята на индивида – дори тогава, когато са видими отрицателните последствия за отделния човек, изпаднал в поредната безизходица. И тогава, когато се намира на края на следващия завой, човек осъзнава, че всъщност животът е един безкраен карнавал, в който загубата е следствие не от неочакваното разминаване с някого, а поредната среща с т.нар. „отровни хора“ или „енергийни вампири“. И тогава се раждат размислите за измамната сила на щастието, което се осъзнава в неговата противоположност след поредното предателство в приятелството: „Щастието и тъгата са едно и също състояние, когато ги изживяваш в тяхната крайност. Това може да доведе до лудост.“

Мотивът за лудостта звучи в цялата проза на Таня Иванова. Това всъщност е голяма тема още в следосвобожденската българска литература (Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов…). Но тук като че ли зазвучава и отзвучава още един минорен акорд, свързан с разочарованието от сблъсъка с действителността, в която губещият винаги е мислещият, можещият, търсещият истината. Затова и Лудият твърди: „Зрелите хора не си усложняват живота, като се опитват да променят решенията на другите. Само ги уважават. По този начин имат възможност да изменят нещата в своя полза.“ И ако човек е достатъчно силен – той би имал сили да разбере и основното: „Не съществува никакво защо: нещата просто се случват!… Най-хубавите неща в живота се случват неочаквано.“

Дълъг и противоречив е пътят на героинята до прозрението, че: „Приятелството е по-ценно от любовта, защото приятелите споделят много повече неща… Любовта не се предизвиква: тя или съществува, или не. Но в никакъв случай не мога да изисквам да я има…“ Затова и срещите с Лидия и с Марио, с Ирене и с Естер, с Хуан и с Адриан, с Педро и с Мари, с Роза и Лусия са всъщност срещи със себе си – но в различни етапи от живота на личността. Трябва да мине време, преди героинята да стигне до извода, че: „Нещата се правят едно по едно. Ако започнеш да вършиш всичко наведнъж, ще попаднеш в хаос, който ще те подхвърля на всички страни, като че ли се намираш в центъра на ураган.“ И не е далече времето, когато жената, поставила си за цел да се себепознае, ще разбере най-важното: „Животът се гради от избори. Никой от тях не е грешен. За всеки избор, който правиш, трябва да загърбиш нещо, което е важно за тебе; нещо, от което ще те заболи, когато го изгубиш.“ Но за читателя става пределно ясно, че всяка болка доближава героинята до истината за себе си и за света, в който всеки е луд посвоему – независимо дали го осъзнава, показва или разкодира…

Романът „Срещи с Лудия“ издава желанието на авторката да се себепознае чрез дилемите, пред които се изправя нейната героиня Симона. Всеки въпрос е болезнен сблъсък с истините за света, в който няма готови решения. Въпросът за съзряването е въпрос за търсенето на път към себе си през хаоса от разнородни усещания, преди те да се превърнат в начин на живот.

Като цяло прозата на Таня Иванова може да се определи като епистоларна. Основен акцент в нея е поставен върху писането като психотерапия, необходима на всеки мислещ човек, който иска да се себепознае – особено когато израства психически и емоционално. Ако всеки тийнейджър се опита така да подходи към себе си, може би ще се избегнат голяма част от необратимите грешки. И тогава няма на дневен ред да стоят въпросите за рутината в семейството, за пренебрегването на децата, за неудовлетворението от тривиалната работа… И за удоволствието, което всъщност е само един от пътищата към отдалечаването от истинската любов.

Таня Иванова обича полифонизма в подхода към характерите и взаимоотношенията към героите. И трите сюжетни линии в „Изневерявай“ (сън, спомени и реалност) внушават на възприемателя истината за подсъзнателното „битие“. Разказаните истории са базирани на срещи и разминавания в един свят, в който табутата все пак не само съществуват, но и би трябвало да се спазват. Далече съм от мисълта, че трябва да се слага знак за равенство между героинята (Дорийн, Линда или Маргарита) и нейния съпруг (Роберто, Фреди, Дейвид, Иван). Може би само майката Белла носи печата на едно несъстояло се майчинство. От някакви други светове като че ли идват д-р Питър Грийн, Джон, Алекс, Зорайда, Бил, Самуел, Мария циганката Есмералда, Силвия, Даниел, Анди, Влад, Анатолий, Сара (жената на Маноло), дъщерята Изис, Джина (Джонатан) или Саманта… Те показват не само космополитното съзнание на авторката, живееща в един пъстроцветен свят, но и желанието ѝ да надрасне расизма и отвращението към полово различните. Нея я занимават екзистенциалните въпроси за човешкото битие, в което светът не се подрежда според желанията на всекиго поотделно, а според неписаните „правила“ на хаоса. И в този свят не е възможно да се предвидят стъпките на другия, ако човек се отнася безотговорно към собствените си решения.

Като най-сполучлив в много отношения може да се определи романът, написан в съавторство със Славян Йорганиев „Истинска любов на шега“ (въпреки липсата на финал, понеже така и не се осъществява срещата на близначките с тяхната умираща майка, към срещата с която те са тръгнали). Тук има по малко от психологическия трилър, от криминалето, от екшъна, от романтичния любовен роман, от розовия роман… Диалогът на места е шокиращо стресиращ. Вътрешният монолог (особено в началото) би могъл да бъде спестен на читателите. Но като цяло има неочаквани обрати, срещи и разминавания, припознавания и сблъсъци. И в последната една трета на произведението потокът на действията тръгва устремно към разкриване на истината за тризнаците Симон, Мартин и Филип и близначките Джулия и Луси. На заден план остават съпругът Хари и лелята Кармен, приятелят Давид и нимфоманката Виктория, приятелят Виктор и измамения бос Ел Торо, Катя и Елвира, Жасмин и Ана врачката, дори майката Джозефина. Но те имат своето място в повествованието, понеже нареждат постепенно пъзела на общуването в един свят, изтъкан предимно от прекалена сексуалност – докато започне истински интригуващото повествование за живота на хора, които съдбата среща в неочакван за всички момент и преподрежда ценностите (които все пак съществуват – колкото и да са отдадени на стремежа към удоволствия персонажи). Ретроспекцията, изоставянето и подемането наново на загърбените сюжетни линии засилват напрежението – както и би трябвало да се очаква във всеки съвременен роман.

Лириката на Таня Иванова носи други послания – по-приглушени са чувствата, по-притихнала е скръбта, по-неуловимо е чувството за самота в този огромен свят, в който всеки, устремен към другия, всъщност търси себе си. Като че ли поетесата пише своите попътни етюди и лирически миниатюри (по-рядко – поеми) с усещането, че продължава лирическия си дневник. Има съкровена изповедност в много от творбите, създавани неподредено – без редактиране, без връщане към тях през времето, без желание да се намерят нови теми и нови отправни точки към вечните проблеми за любовта и раздялата, за страстта и примирението, за силата на влюбения човек и слабостта да победи нелюбовта там, където чувствата са си отишли (ако изобщо ги е имало в миговете на страст и упоение). Сигурно не би било лошо да се припомни на читателите, че всъщност поезията винаги е била разголване на душата (изповед, вътрешен монолог, задочен диалог, страничка от дневник, ретроспективно свързване с паралелни светове, извънвремево докосване до други вселени, в които почти всичко е възможно). Всъщност Таня Иванова все още изкачва стълбите на голямата литература, затова не трябва и очакванията на възприемателите в тази посока да бъдат максималистични. Но едно не може да се отрече – искреността на споделянето.

Когато представях стихосбирката на Таня Иванова „Отворена врата към Рая“ отделих няколко стихотворения между всички останали като особено сполучливи (като ритъм и рима, звучене и тематика, метафоричност и сила на внушението). „И пак“, началото на „Не и просто жена“, „Усещане“, „Жадуване“, „Изстрадала любов“, „Тъжна приказка“, „Нищото“, „Начало“, „Лято или зима“, „Можеш ли“, „Признание“, „Грях“, „Раздяла“, „Понякога“, „Пустота“, „Повтаряй ми“, „Тя“, „Истинска любов“, „Благодаря“, „Разговор с Луната“. Ето какво пише авторката в „Суета“:

и няма светлина

там някъде, в безкрая,

защото сме забравили

за своите мечти.

В творбата, дала наименованието на стихосбирката, началните и финалните двустишия прегръщат стихотворението, рамкират го и карат възприемателя да си даде сметка за двупосочността на пътуването към другия:

Пътят към рая

през теб преминава…

пътят за рая

през мен преминава.

Като лайтмотив в повечето творби преминава сънят като гранично състояние между реалността и илюзиите. В „Сън“ съвсем реалистично е внушението за непостижимостта на желаното:

Разбрах, че всъщност никой не е сам,

щом носи в себе си любов жарава.

Дали в реалност се превръщат чудесата,

ако си буден, но отново ти си сам.

Поантата на „Гонитба“ носи послание за смяната на гледната точка към света, в който всъщност истинско разминаване не съществува:

Липсваш ми. Тежи ми самотата,

ставам пяна и надига се вълна.

Скрих се в нея и прегърнах мрака.

Не разбра ли, гониш ти сега!

В стихосбирката с интимна лирика „Нежност и страст“ като водещи творби се налагат „Недокосната“, „Прегръдка“, „Говори ми“, „Разстояние“ и „Пътят към мене“. И тук доминират темите за срещите и разминаванията, за любовта и страстта, за нежността и разочарованието, за копнежа и поредния сблъсък с реалността. Може би за поетесата е все още рано да надрасне интимното изживяване и да тръгне по пътя на социалните проблеми. Има такива автори, които цял живот пишат като че ли само едно стихотворение, което в един момент се превръща в поема на битието им. Но не би било лошо Таня Иванова да надскочи прага на вътрешното Аз и да отправи поглед и по-далече – въпреки че има какво още да ни каже с интимните си изповеди (както е и в отварящото стихотворение „Нежност“, съдържащо една голяма метафора):

Не са ръцете ти –

душата ти ме гали,

нощта е нежна

и някак си е друг света.

А всичко онова,

което сме желали,

се случва точно тук,

единствено сега.

Финалът на „Съвет“ показва раждането на бунта в сърцето на жената, желаеща да бъде личност:

Не съм вълшебник, сънища не сбъдвам,

аз имам други, свои си мечти.

И твоята любов не ме изпълва,

съветвам те: към друга ти я насочи!

Има нещо дълбоко романтично в сбогуването с любимия в „На сбогуване“:

Мълчи! Така не искам да се съмва!

Добре ми е до теб във тъмнината.

И все едно е, че след миг ще тръгна,

щом тук, при теб, оставям си душата.

Не е изненада темата за самотата в общуването с другия („Самотата“). По-скоро става дума за нов зрителен ъгъл и за една нова ритмика в подхода към тази вечна тема:

Самотата е тук,

вместо теб ме целува,

сакаш прави напук

и със мене лудува.

Има подобни успешни метафори и в „Завръщане“:

Рисувай ме,

рисувай ме със устни.

Рисувай ме,

обличай ме в забрава

и нека слънцето да свети

вътре в мен сега.

Сполучливо е и финалното внушение в „Слепота“:

Да, така е, няма да го крия:

в лед скована съм, върви си ти;

че за мойта огнена стихия

нужна е душа, а не очи.

Сега редактирам книгата на Таня Иванова с оксиморонното заглавие „Споделена самота“. Рано е да се каже какво ще излезе накрая. Но съм сигурна в едно: авторката упорито и всеотдайно търси път към своите читатели, с които иска да сподели тревогите и надеждите си в това несигурно време на тотална алиенация. И дано успее да се пребори с вътрешните си страхове, от които никой не е застрахован.

 

Красимира Кацарска

 

krasi_kacarska@abv.bg

 

Благоевград 2700

ул. „Димитър Йосифов“ 12 Б

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *